Умберто Еко

Умберто Еко

Умберто Еко
Умберто Еко – снимка Уикипедия

Италиански литературен критик и романист, който печели международна слава с интелектуалната си книга „Името на розата” (1980), която е книга за книгите. Тя обобщава в себе си различни жанрове, литературни теории, средновековни изследвания, мистерии и библейски тълкувания. Повече от неговите проучвания, включително „Теория на семиотиката” (1979) са развитие на методологията на комуникация.

 

Умберто Еко е роден в Александрия, Италия, на 5 януари 1932 г. Баща му бил счетоводител, преди правителството да го призове за служба в три поредни войни. По време на Втората Световна война, Умберто и майка му живеят в малко планинско градче. След като завършва образованието си в Lieco Plane, Умберто се записва в университета в Торино, и получава докторска степен през 1954 година. Тезата на неговия докторат е свързана с ранния философ и мислител свети Томас Акуинас. След като се запознава с изследванията му, Еко признава в едно свое интервю след това, че тогава е спрял да вярва в Бог.

От 1954 до 1959 година, Умберто Еко работи в Милано като културен редактор. Последната година служи в армията. След това работи като преподавател в университетите в Милано и Флоренция. На 39 годишна възраст, Еко е назначен за професор по семиотика в университета в Болоня. Той също така е преподавал и в Харвард, и в Йейл.

Литературната му кариера започва през 50-те години на 20 век, когато започва да списва рубрики във вестници и да публикува статии. От 1959 до 1975 той е главен редактор на издателите Бомпиани в Милано. От 1979, Умберто Еко е вицепрезидент на международната асоциация за семиотични изследвания. Той основава и издава собствено списание за семиотика. Също така през годините получава множество награди, сред които са наградите Strega (1981), Viareggio (1981), Anghiari (1981), Medicis (1982), McLuhan Teleglobe (1985). Той също така има почетни степени от няколко университета.

Еко е женен за Ренате Рамге, художничка с немски произход, която му помага да преведе „Махалото на Фуко”.

Най-големите му творби в областта на семиотиката са – Теория на семиотиката (1976), Семиотика и философия на езика (1984), Границите на превода (1991).

Най-известният роман на Умберто Еко е „Името на розата” (1980), в който действието се развива в 14 век, където силата на живота и смъртта се държи от светата инквизиция. Секта, наречена Франчелите, заплашва богатството и политическото влияние на църквата. Главните герои се опитват да докажат, че серията от извършени убийства, не са дело на дявола. Те откриват, че отговорен за тях е слепият библиотекар, който пази липсващият ръкопис на Аристотел, изгубената втора книга от Poetics (поезия). Библиотеката и манастира изгарят във вечен огън и ръкописът изчезва.

По книгата е направен филм, и е преведена на много езици. Тази книга носи на създателя си двете големи литературни награди на Италия – Viareggio и Strega.

Вторият роман, който носи на Умберто Еко такава световна слава е „Махалото на Фуко”(1983). Той е смесица от детективска история, въведение във физиката и философията, интересен анализ на лудостта и мъдростта. Сюжетът на книгата разказва за млад професор, който убеждава приятелите си, че темплиерите са разработили план, който щял да ги отведе до контрола върху митичен източник на сила, събиращ в себе си цялата енергия на света. С помощта на един невероятен компютър те вкарват историческите данни, с които разполагат и успяват да създадат карта, която поставят под махалото на Фуко, което се намира в консерваторията по изкуства в Париж. Но създаването на този план, в крайна сметка води до смъртта на всички.

Posted in Умберто Еко | Tagged | Leave a comment

Джейн Остин

Джейн Остин
(1775-1817)

Джейн Остин

Джейн Остин - снимка Уикипедия

Джейн Остин е родена в Стивънтън, Хампшир, където нейния баща, преподобния Джордж Остин е ректор. Тя е втора дъщеря и седмо дете от общо осем, като всички деца оцеляват. Първите 25 години от живота си Джейн прекарва в Хампшир. При неочакваното пенсиониране на баща й, семейството продава всичко, включително пианото на Джейн и се мести в Бат. Тъй като според тогавашните стандарти, тя и по-голямата й сестра Касандра се считат за стари моми, те заминават заедно с родителите си. Откъсната от своите корени и своите приятели, Джейн изоставя писателската си кариера за почти десетилетие.

За разлика от повечето жени по това време, Джейн Остин получава доста обширно обучение като основно е обучавана в къщи. Тя започва да пише още като дете. Баща й подкрепял тази нейна страст като й купувал хартия и бюро за писане и се опитвал да й помага да публикува нещата си. Той умира през 1805 година, и Джейн остава да живее в Саутхамптън със своята сестра и своята майка, която е хипохондричка. През 1809 се местят в Чаутън. Там Остин вече се почувствала като у дома. Тя така и не се омъжила, нямала дори собствена стая, но социалният й живот бил много деен и имала и ухажори. Там тя среща Том Лефрой, към когото е силно привлечена, тъй като споделят подобни интереси и имат еднакво иронично чувство за хумор. Нейната сестра също никога не се жени.

В Чаутън, Джейн Остин написва най-големите си творби сред които „Разум и чувства” (1811), в която се разказва за сестрите Датууд, които се опитват да си намерят подходящи съпрузи, за да си осигурят необходимото социално положение. Във всички романи на Джейн, героините й в крайна сметка се женят. В „Гордост и предразсъдъци” (1813), който е вероятно най-известният й роман, тя описва връзката между Елизабет Бенет, независима и интелигентна дъщеря на джентълмен и Фитзджералд Дарси, богат аристократичен земевладелец. Макар през цялото време характерите им да се сблъскват, и през по-голямата част от действието да не се харесват, в края на книгата те се събират и развитието на сюжета приключва щастливо. „Емма” е роман, написан в комичен тон. Главната героиня се изживява като сватовница, докато накрая сама намира щастието и подходящия съпруг.

През 1816 година, Джейн започва да не се чувства добре. Първоначално тя пренебрегва своето заболяване и продължава да участва в обичайните семейни дейности, както и да пише. Спадът във физическото й състояние до към средата на годината било очевидно, но причината не била ясна. Тя се влошавала постепенно, докато на следващата година умира на 41 годишна възраст. Повечето биографи разчитат на диагнозата, която е вписана от д-р Винсент Коуп, че Джейн Остин умира от болестта на Адисон. В крайна сметка, болестта й била описана като лимфомата на Ходкинс. Има и доста други предположения каква може да е реалната причина за смъртта й.

Джейн Остин продължавала да работи върху своите произведения до сетния си час. През 1817 тя започва нов роман „Братята”, който е публикуван посмъртно през 1825 г, под заглавие Sandition. Но породи влошеното си състояние спира да пише към средата на март. През април, Остин е прикована към леглото. През май, нейния брат Хенри и сестра й, я съпровождат до Уничестър за медицинско лечение, но Джейн умира на 18 юли 1817. Хенри използва връзките си на свещеник и урежда сестра му да бъде погребана до уинчестърската катедрала. На епитафа, който е изобразен върху надгробния й камък, и който е написан от брат й Джеймс, се възхваляват личните й качества, изразява надежда за спасение на душата й, но не се споменават изрично постиженияta на Джейн Остин като писател.

Джейн Остин – Цитати

Posted in Джейн Остин | Tagged | Leave a comment

Йохан Волфганг фон Гьоте

Йохан Волфганг фон Гьоте
(1749-1832)

Йохан Волфганг фон Гьоте

Йохан Волфганг фон Гьоте - снимка Уикипедия

Йохан Волфганг фон Гьоте е роден във Франкфурт на Майн, първо дете на адвоката Йохан Гьоте и Катрин, дъщеря на кмета на Франкфурт. Той има много спокойно и забавно детство, което майка му има голямо внимание върху литературните му аспирации. Той получава богато домашно възпитание след като има неприятности в училище. На 16 годишна възраст започва да учи право в Лайпцигския университет, също така учи и рисуване. Неуспешна любовна афера вдъхновява първата му пиеса „Капризите на любимата”. След като боледува известен период подновява обучението си в Залцбург. Започва да практикува право, а през 1774 година публикува първия си роман „Терзанията на младия Вагнер”, написан под формата на писма.

През 1775 г. Гьоте е извикан на служба в малкия замък във Ваймар, където властва херцог Карл Август. Там той работи в няколко правителствени офиса. Във Ваймар той няма време да публикува, защото работи много – като член в консулство, член на военната комисия, директор на пътища и услуги, а също така се занимава и с финансовите дела на двора. Формулира и собствена теория за черепа, след като открива междучелюстна кост. Той има доста гледни точки, свързани с метафизиката и произхода.

По това време Гьоте се влюбва в по-възрастната и женена Шарлот. Освободен е от ежедневните си задължения, за да може да пише. Увлечението му към Шарлот постепенно приключва и той заживява с Кристин Вилпус, която му става любовница през 1789 година, и въпреки натиска на обществото се женят чак 1806 година.

От 1786 до 1788, Гьоте предприема пътуване в Италия. Той е очарован от Рим, там пише и събира антики и ботанически образци. През 90-те години, Гьоте сътрудничи на вестник Die Horen. През 1795-96 пише за идеите си относно изкуството и литературата в собствения си вестник Propylaen. По време на Френската революция, Гьоте споделя в писма до семейството си как е бил принуден да напусне дома си след като френската армия атакува Прусия, и колко убийства и опожарени селища е видял.

Най-известната творба на Гьоте определено е „Фауст”, като той работи над своя шедьовър почти през целия си живот. Започва да я пише на 23 годишна възраст и завършва втората част през 1832, малко преди смъртта си. Главният герой в книгата е Григориус Фауст, търсач на изгубеното познание. Не е известен прототипът на Фауст, предполага се, че е астролог, който бил експерт в магията и алхимията. В първата част на романа, която е публикувана през 1808 г, Фауст прелъстява и загубва Маргарет, невинно момиче, което е осъдено на смърт, тъй като убива незаконното дете, което ражда от Фауст. Във втората, философска част, Фауст се жени за Елена от Троя и започва да гради идеалното общество.

От 1791 до 1818, Гьоте е директор на дворцовият театър. През 1812 той среща известния композитор Лудвиг ван Бетовен, който се възхищава на Гьоте. Бетовен композира няколко музикални пиеси на базата на текстове, написани от Гьоте.

Гьоте е доста продуктивен и в последния си период. Той написва Kunst and Altertum (1816-1832), Zur Naturwissenschaft (1817-1824), както и своята автобиография „Поезия и истина (1811-1833), завършва и романът Wilhelm Meisters Wanderjahre (1821-1829).Поради големия си интерес през целия си живот към визуалните изкуства, Гьоте пише едни том за теорията на цветовете, който счита за голямо свое постижение. Гьоте отхвърля математическия подход в третирането на цвета и смята, че светлината, сенките и цветовете се асоциират с емоционалното преживяване.

На 74 годишна възраст, Гьоте се влюбва в 19 годишната Улрике фон Леветзов. Тоя я следва в едно нейно пътуване, възлагайки големи надежди, но се връща разочарован във Ваймар. Малко по-късно, на 22 март 1832, Гьоте умира във Ваймар. Той е погребан заедно с Шилер, в мавзолей, разположен в херцогското гробище. Къщата на Гьоте и къщата на Шилер все още са запазени в града, а статуите на тези двама литературни гиганти се издигат пред националния театър.

Цитати и мисли на Гьоте

Posted in Йохан Волфганг фон Гьоте | Tagged | Leave a comment

Майн Рид

Майн Рид
(1818-1883)

Майн Рид

Майн Рид - снимка Уикипедия

Майн Рид (Thomas Mayne Reid) е роден на 4 април 1818 година, в Балируни, близо до Кетърсбридж, северна Ирландия. По бащина и по майчина линия обаче той е шотландец по произход. Баща му, преподобния Томас Майн Рид, бил главен чиновник на общия съюз на презвитерианските църкви в Ирландия. Баща му иска да се продължи семейната традиция, поставена от дядо му, преподобният Майн, който емигрирал в Ирландия седемдесет години преди раждането на писателя, и поради тази причина го записва в кралското академично училище Белфаст. Въпреки, че Майн Рид учи там четири години не успява да се мотивира достатъчно, за да завърши и си вземе дипломата. Той се връща в Балируни, за да преподава и работи като частен учител в заможни семейства. Той обаче бързо се отегчава от този живот и жадува за приключения.

Така през декември 1839 г, Майн Рид тръгва за Ню Орлиънс, където пристига на следващия месец. Той много бързо изхарчва парите, с които разполага, замаян от красотата на града. Налага му се да търси работа и започва като чиновник във фабрика за царевица, но напуска веднага щом разбира, че фирмата всъщност търгува с роби. Той не може да се примири, че трябва да надзирава и бичува живи хора. Така той тръгва на север и се озовава в Тенеси, където обучава децата на плантатор, във владенията му близо до Нешвил. От това преживяване по-късно, след двайсет години се ражда книгата „Дивите ловци”. След смъртта на неговия работодател, Майн Рид преподава малко в училището в Нешвил, а по-късно работи и като чиновник.

Есента на 1842 г, Майн Рид пристига в Питсбърг, Пенсилвания, където започва литературната си кариера като пише проза и поезия за Morning Chronicle, под псевдоним „бедният учен”. Пролетта на 1843 се мести във Филаделфия, където остава три години. През това време работи като журналист. Там среща Едгар Алън По и стават приятели по чашка. Когато избухва американско – мексиканската война през 1846, Рид работи като кореспондент на New Your Helard в Нюпорт. През ноември 1846, Рид се присъединява към първа доброволческа пехота на Ню Йорк, като втори лейтенант. Януари следващата година напускат Ню Йорк на кораб. Ранен е по време на битката при Чапултапек, като го считат за загинал, дори семейството му получава вест за смъртта му. През септември, заради проявена смелост е повишен в първи лейтенант. През 1848 се връща с полка си в Ню Йорк, и напуска армията с чин капитан, като използва това звание до края на живота си. През 1849 написва първата си книга „ Живот на война”. Малко по-късно същата година в Ню Йорк, писателят събира отряд в помощ на Унгарската революция, но когато пристигат в Париж, разбират че тя вече е потушена. Прибира се в Ирландия, където написва втория си роман „Ловци на скалпове”.

След това Майн Рид се мести в Лондон. През 1853 се жени за Елизабет Хайд, дъщеря на неговия издател. Тя е 15 години по-млада от него, но двамата остават заедно до смъртта на писателя. През следващите петнайсет години, Майн Рид написва много от известните си произведения – Белият вожд (1855), Квартеронът (1856), Оцеола (1858), Конникът без глава (1865). Последната книга го спасява от банкрут, тъй като Майн Рид харчи парите си веднага щом ги получи, а точно тогава затъва в доста дългове, защото иска да си построи „хасиенда”. След това веднага се впуска в нова неуспешна авантюра, като основава собствен вестник, от който излизат само 22 броя.

Майн Рид решава да се върне в Америка, където се надява да възстанови поне част от предишната си слава и добро финансово положение. През 1868 г, написва „Безпомощната ръка”, но Америка не го посреща по начина, на който Рид се надява. Старата рана от войната започва да напомня за себе си и той е хоспитализиран за няколко месеца. По съвет на приятел, приема американско гражданство, за да може да получава пенсия като инвалид от войната. През престоя в болницата на няколко пъти е толкова зле, че едва го спасяват. Съпругата му мрази Америка и през 1870, двамата се връщат в Англия и заради влошеното му здравословно състояние и заради неплатежоспособност.

Въпреки вложеното си здраве, Майн Рид продължава да пише. Живеят от военната му пенсия. В края на 1874 година, здравето му отново се влошава рязко. На ранения му крак се образува абсцес, който заразява кръвта. Но Рид устоява на болката и успява макар и мъчително да се възстанови. Но до края на живота си се придвижва с патерици. Тогава се пристрастява и към наркотиците. Основно пише, за да може да плаща лечението и лекарствата си, и така се появяват още няколко нови романа.

През октомври 1883 година, раната поваля Майн Рид на легло. Той пак пише роман за спомени от мексиканската война, но е толкова зле, че този път не устоява на болката и умира на 22 октомври. Погребан е в лондонското гробище Кенсал Грийн, а надгробният му камък е украсен от котва, сабя и стих от една негова книга.

Posted in Майн Рид | Tagged | Leave a comment

Никос Казандзакис

Никос Казандзакис (1883-1957)

Никос Казандзакис

Никос Казандзакис - снимка Уикипедия

Никос Казандзакис е най-известният гръцки писател на 20 век, като най-прочутото му произведение е романът „Зорбас Гръкът”. Той не става световно известен, докато не се появява филмът на Майкъл Какоянис през 1964, базиран върху книгата.

Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г, в Крит, който по това време все още е под управлението на Османската империя. Фамилията му е с турски произход, идва от корена „казан”, а окончанието е типично за фамилните имена на Крит и означава в превод „син на”. Така буквално преведено Казандзакис означава син на казанджия.

Семейството му бяга в Пирея, където търси убежище след избухване на критското въстание. Там остават за шест месеца. Тогава Казандзакис е на шест годишна възраст и разбира колко е труден животът на бежанец, който той е принуден да води. Така писателят е отгледан сред селяни в своята младост. Той посещава Францисканското училище на свещения кръст, което се намира в Наксос. Там научава френски и италиански. През 1899 г, мирът е възстановен и семейството се връща в родния си град. Казандзакис завършва гимназията в Ираклион.

През 1902 г, Казандзакис учи право в университета в Атина, и после отива в Париж за да учи философия. Там е силно повлиян от Хенри Бергсън. Когато се връща в Гърция, започва да превежда философски трудове. През 1914 г среща Агелос Сикелианос, с когото пътуват заедно две години, на места, където гръцкото православно християнство процъфтява.

Казандзакис се жени за Галатея Алексио през 1911 г, но се развеждат през 1922 г. След това той се жени пак, за Елени Самиоу през 1945. След 1922, той посещава много места – Париж и Берлин от 1922 до 1924; Италия, Русия и Испания (1932), по-късно в Кипър, Египет, Чехословакия, Ница, Китай и Япония. Докато се намира в Берлин, Никос Казандзакис открива комунизма и започва да се възхищава на Ленин. Посещава Съветския съюз, където става свидетел на издигането на Сталин и илюзиите му са разбити от съветския начин на комунистическо управление. По това време вярванията му се заменят от по-универсална идеология.

През 1945 година, Никос Казандзакис става лидер на партия от леви не комунисти и влиза в гръцкия парламент като министър без портфейл. На следващата година се оттегля от поста. През 1946, обществото на гръцките писатели предлага Казандзакис и Сикелианос за Нобеловата награда за литература. През 1957, той изгубва съревнованието за наградата от Албер Камю само с един глас. По-късно същата година, макар да страда от левкемия, той заминава на една последна обиколка из Китай и Япония. При полета на връщане той вече не се чувства много добре. Откаран е в болница в Германия, където умира. Погребан е до стената обграждаща гр.Хераклион, защото църквата забранява да бъде погребан в гробището. На надгробната му плоча пише: „Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.”.

Първата творба на Никос Казандзакис е приказката „Драконът и лилията”, която подписва с псевдоним Карма Нирвами и е публикувана през 1906 г. Най-известните му произведения са – Зорбас Гръкът (1946), Гръцката страст (1948), Капитан Михалис (1950), Последното изкушение на Христос (1951), Свети Франсин (1956), както и др. През 1961 година публикува „Докладът на Греко”, която съдържа както измислени, така и биографични елементи.

Никос Казандзакис – цитати

Posted in Никос Казандзакис | Tagged | Leave a comment

Ърнест Хемингуей

Ърнест Хемингуей
(1899-1961)

Ърнест Хемингуей

Ърнест Хемингуей - снимка Уикипедия

Ърнест Милър Хемингуей е роден на 21 юли 1899 г, в Оук Парк, Илиноис. Баща му бил лекар, а майка му музикантка. Той е второ дете от четири братя и сестри. Като голям признава, че е мразел майка си, защото го карала да свири на чело, но не отрича, че уроците са му помогнали по-късно в писането. От 1913 до 1917 г, Хемингуей посещава гимназията в Оук Парк, където играе в много отбори по различни спортове, и свири със сестра си в училищния оркестър. Също така публикува статии в училищния вестник. Така той първо става журналист, преди да стане писател, тъй като след завършването си работи няколко месеца като репортер във вестник.

През 1918 г, Хемингуей се записва в Червения кръст. Той напуска Ню Йорк и се озовава в Париж, който е бомбардиран от Германия. Още на първия ден той е изпратен да помага на ранените от експлозия във фабрика. Месец по-късно попада под смъртоносен огън и е ранен. Въпреки раните си той успява да спаси един италиански войник, за което получава италианския сребърен медал за храброст. Той има части от шрапнел и в двата крака, претърпява операция и е преместен в болницата на Червения кръст в Милано, за да се лекува. Там се влюбва в Агнес вон Куровски, медицинска сестра, с която планират да се оженят, но тя се сгодява за италиански офицер, и това дава горчив материал на Хемингуей да напише „Една много кратка история”. В болницата се сприятелява с Дорман-Смит, с когото остават приятели цели десетилетия.

През 1919 г, Хемингуей се прибира в къщи. Той няма още 20 г, но войната е оставила своя отпечатък върху него. Прекарва лятото в Милано. После работи като кореспондент на свободна практика, и като помощник редактор, когато отива в Чикаго. Там той живее със съквартирант, чиято сестра го посещава, и той се влюбва в нея от пръв поглед. Те започват да си кореспондират, това продължава няколко месеца и на 3 септември 1921 г се женят. Два месеца по-късно заминават за Париж, тъй като Хемингуей е нает за чуждестранен кореспондент за Toronto Star.

През 1923 г, се връщат в Торонто, защото Хайдли е бременна и там се ражда синът им Джон Хадли Никанор. През това време в Париж е публикувана първата му книга „Три разказа и десет поеми”, където семейството се връща през януари 1924 г и се настанява в нов апартамент. На следващата година семейството заминава за годишната си визита в Памплона. Пътуването вдъхновява Хемингуей за първия му роман „Слънцето също изгрява”, където той изразява впечатлението си от борбата с бикове, която ежегодно наблюдават в Памплона. След публикуването на романа през 1926, Хемингуей и Хайдли се разделят, тъй като тя разбира за аферата му с Паулин Файфар. През януари 1927 той се развежда с Хайдли и през май се жени за Паулин. След медения им месец, където Хемингуей се заразява с антракс, той планира следващата си колекция от кратки разкази „Мъже без жени”, публикувана през 1927. До края на годината те напускат Париж, тъй като Паулин е бременна, а Хемингуей претърпява сериозна злополука в банята, където прозорец се срутва върху главата му и го оставя с голям белег върху челото, за чиято поява се носят легенди, тъй като Хемингуей не споделя как го е получил. Синът им Патрик се ражда през 1928 г, в Канзас Сити. После пътуват до Ню Йорк, където Хемингуей разбира, че баща му се е самоубил.

Когато се връщат в Кий Уест, Ърнест Хемингуей завършва „Добре дошъл в обятията ни”, която е посветена на трудното раждане на Патрик. През 1931 се ражда и третият му син Грегъри. Две години по-късно Хемингуей и Паулин пътуват до Южна Африка, което му дава материал за „Зелените хълмове на Африка”. На следващата година, Хемингуей си купува лодка, кръщава я Пилар и започва да плава в Карибско море. От това пътуване се ражда романа „Да имаш и да нямаш”, публикуван п рез 1937. Същата година приема да отразява събитията от испанската гражданска война. Там среща Марта Гелхорн. Това води до бавна и мъчителна раздяла с Паулин през 1939. Заминава за Куба, където Марта се присъединява към него и след като разводът му приключва, двамата се женят на следващата година.

Третата му съпруга го вдъхновява да напише най-известния си роман „За кого бият камбаните”, публикуван през октомври 1940. Романът става книга на месеца и му печели наградата Пулицър.

По време на Втората Световна война, Ърнест Хемингуей взима участие в Европа. През 1947 г получава бронзова звезда за смелостта си по време на войната. В края на войната, отношенията му с Марта вече са приключили и той среща Мери Уелш, за която се жени през 1946. В годините след това, Хемингуей работи върху трилогия „Земя”, „Море” и „Въздух”. През 1951, написва „Старецът и морето”, която също става книга на месеца и печели наградата Пулицър на следващата година. Докато е в Африка, Хемингуей претърпява две последователни самолетни катастрофи. Подаръкът за Коледа на Мери е чартърен полет до Конго, който катастрофира, докато летят с него. На следващия ден се качват на самолет, за да стигнат до Ентебе, където да получат медицинска помощ, но самолетът избухва още при излитането. След тези инциденти, той е доста зле физически и пие повече от обикновено, за да потисне болката.

През 1954 г, получава Нобеловата награда за литература, но не успява да я получи лично, заради влошено физическо състояние. През 1956, се връща в Европа, а три години по-късно си купува къща в Айдахо, където работи върху изгубените си ръкописи от 1928 година, които ненадейно намира в куфарите, които е забравил преди толкова години в хотел Риц, и когато го посетил отново от управата му напомнили, че все още се съхранявали там. Той посещава Испания няколко пъти, но до 1960 параноята му се засилва много и той смята, че е следен от ФБР. Приет е в клиника, където е лекуван с електроконвулсна терапия. Три месеца след изписването му отново е приет в болница, след като Мери го намира да държи пистолет в ръката си. Два дни след изписването му, на 2 юли 1961, Хемингуей успява да се самоубие с пистолета си след като се заключва в кабинета си. Явно Ърнест Хемингуей е страдал от генетично заболяване хемохроматоза, както и неговия баща, което представлява неспособност да обработва желязо и това се отразява във физическо и ментално разстройство.

Ърнест Хемингуей – цитати

Posted in Ърнест Хемингуей | Tagged | Leave a comment